изброими изкушения

2012-02-10T19:55:00.001+02:00

дете на думите

А.М.

докато той записва на

пишещата машина своите наблюдения

от съвместния им живот

през отворената врата може да види

как нейните движения по листа

стават все по-неуверени

почеркът нечетлив

краят на изречението

изгубен в нощта зад прозореца

2012-02-04T14:14:00.003+02:00

през есента всеки търси

чужда тежест

листото на камъка

възнесението на светлината

главата ти друго рамо

облакът приема формата

намерението споделеността

окото безкрайността на пейзажа

2012-02-02T11:16:00.000+02:00

отключената стая

Напразно тя дърпа бравата

на невидимата врата.

Който се е добрал дотук,

не може го върна обратно.

Вислава Шимборска

някой е помел всеки белег

и всеки знак на триумфа

е получил точно каквото заслужава:

място в нечия памет

неясен контур на стол

прекатурен в момента на втурване

все още отмерва

2012-01-22T15:19:00.000+02:00

уют

С Мишка четем

стихотворение от Е. Йосифова.

Аз наум и почти отведнъж.

Тя с език, на малки порции.

В това стихотворение преминава някой,

обичащ да се оглежда в чужди прозорци

или да надниква през тях. Мисля си –

зависи от часа и ъгъла на светлината.

(Например сутрин, щом е от изток,

човек има място едва себе си да побере.)

И докато моето въображение може да спре тук,

Мишка, като малка печатарска преса,

размножава думите върху сивото си коремче

и по студените ми ръце.

Едни върху други:

лампа, перде, човек, раница и прозорец.

А от двете страни на прозореца възвишава

незаявените хълмове и ветрове.

2012-01-20T11:52:00.000+02:00

няколко метафори

понякога е буря,

лепяща листа по лицето.

или разнасяща прахоляк

из глухи вътрешни дворове,

където вселенските закони

огъват лостовете за тупане на килими,

в началото на пролетта, в неделя

и сами имитират отминала буря.

друг път е

като да търсиш приятел в игрите,

който си е тръгнал без да се сбогува

след края на ваканцията.

тогава всичката пустота има едно име.

и това име го премълчаваш,

защото и пространство,

което да отрази гласа ти няма.

а веднъж бе

промъкване в коридор,

в който ни причака циклоп -

изглежда с изгорял кинескоп -

върху пиедестала на куца маса,

крепена от боклучави книжлета.

бе предупредително хриптене

на покачена върху скрибуцаща табуретка

дърта мърда,

обикаляща оголени кабели с тиксо.

ругаеща на тъмно като магелан.

беше просто

като пеене под душа,

пригласящо на глас оттатък,

когато токът спря.

беше като да си сам, процеждащ се в канала,

фалшивеещ глас.

накрая

отново прогърмява газирана реклама.

тогава сме катурнати бутилки,

мокрещи наоколо.

локвички на пода,

които бавно съхнат.

(същото, но по-накратко)

нещо като океан

за проклинащия магелан.

листо и прах,

игра на пустота,

циклоп и роб

и глас без нас.

2011-12-21T20:55:00.000+02:00

С най-хубави пожелания за всички вас.

Весели празници и много щастлива Нова година!

Благодаря ви, (че въпреки немарливостта ми напоследък,)

продължавате да се интересувате от това място!

2011-07-11T15:54:00.001+03:00

неделно стихотворение

мисля си да напиша

стихотворение за неделята,

която е ехо на всичките дни

и шикалкави на дребно

като чичка, обслужващ бариера.

над плешивото теме не ще блести ореола

на никаква святост. само слънцето.

която заема

мъжествеността на хлапета,

чукващи се с бутилки кола.

в случайните сенки.

която е протяжна

за мустаката девица

на чужда сватба.

шумен нокът по микрофона.

която е саморушащ се град,

подхлъзващ се наклон,

материал за друго.

за купчина.

която е парче месо в чиния,

непазещо чертите на животното.

без въображение за плътта.

само вкус.

в неделя дните на любим поет са клюка.

в неделя гилотината пада. не питай за кого.

отделената глава се върти като земя.

в неделя синята ти рокля,

сипеща се като звезден дъжд,

в краката е разпенена вода.

какво се ражда от това?

2011-07-10T12:49:00.001+03:00

към утешенията на индикоплевст

ако земята е четириъгълна, тя не е безкрайна

въпреки че е като ковчег, не е затвор

притисната от небето,

заградена от вода,

земята не е лабиринт -

изходът е незаобиколим

тук началната и крайна точка не съвпадат

тук времето не връща онова, което губим

2011-07-07T08:34:00.002+03:00

стихотворение, в което се промъква

далечно ехо от ибн маймун

в съня от портмонето й се сипеха монети,

сребристи като хладен дъжд.

на пода вече бяха пощенски велосипеди,

хипнотично лъкатушещи.

строшени фарове

и стържещи о гумите динама,

притеснена неувереност,

звънтеж в тъмното.

2011-06-29T08:54:00.001+03:00

фрагменти от пренебрежим палимпсест

думите нежен и плах

са поместени върху думата ненужен

ръката върху мраморна гръд

излиза от речен ръкав

противоречащ си глас

едва прикрива божия(?) дух над водата

краят и начало на познатия свят

лежат върху друго неразчетимо

2011-06-26T14:22:00.003+03:00

необходимостта от възмездие

едно нещо има,

което е непоносимо

и дори три,

от които капе кръв.

това са:

необходимостта последните думи

на жената, издъхваща край трупа ти,

да предпочетат причината;

необходимостта изживяното

срамливо да се превърне

в криминална новела;

необходимостта и след нас

и отсам споделеността

да продължи във възмездието.

също и:

езикът сух като змия върху камък,

желаещ смирение;

сценаристът, изгубил на надбягвания,

нижещ с настървение;

пластмасовият кон на въртележка,

обещаващ уединение.

2011-06-23T15:40:00.001+03:00

понеже природата е непоколебим надзирател

и понеже всеки носи със себе си свой собствен пейзаж,

принуден да издържи постоянството му,

ние наричаме местата на нашето отчаяние - природа,

хвърчащите листа на незадоволителни съчинения

- буен цъфтеж на провала.

понеже природата е непоколебим надзирател

и понеже всеки носи със себе си свое място на любовта,

принуден да падне пред празнотата му,

ние наричаме несъвпадащите ни места – закон,

похарчените траектории на отчаяни съчинения

- свой път сред цъфтежа.

2011-05-26T07:33:00.003+03:00

сънувам неродената си дъщеря

тъжна като изоставена гледка е.

(не тананикаща като някаква любовчийка)

пред витрина я намирам.

зад нея сред синкаво сияние

неупотребявани автомобили са поставени.

сякаш прегазени зайци

са късите им, вкочанени светлини

или използвани презервативи.

хвърлени на пода

и по неугледните й очила

се стичат.

през тях не вижда.

в джобчето на розов шушляк

стиска съхранено лакомство.

изглежда като да се е загубила

сред чужд кошмар.

дали си мисли,

че ние сме в съседна стая,

където пазим, втренчени в телевизора?

2011-05-25T19:54:00.001+03:00

седем нула нула.

обратно в грубата кожа

и така става.

но можеше просто да плъзнеш дъха си

в ухото ми.

по това време сънят е лек,

на границата на несъществуването.

и както сутрин често не помня кой съм,

не държа и да зная точният момент,

в който напускам тялото ти.

казваш „седем нула нула.

време е.”

2011-05-24T12:06:00.001+03:00

на един приятел

забравих началото на стихотворението,

което ми хрумна за теб. Вероятно думите

биха ме подвели в друга посока,

но непоправимото вече е станало.

Доколкото се познавам бих заговорил

за местата, които общото ни време чертае –

септемврийските плажове с бурен вятър,

пясъкът нахлуващ в студените халби,

замрежените погледи, хвърлящи надалеч

тенис топки за домашните кучета на любовта.

Ти поне случи на добра жена и сега дните ти

текат спокойно. По-точно: плискат се.

2011-05-22T11:19:00.004+03:00

говорим си за вечерта, в която с теб погледнахме

в дулото на пистолета на войниче, оставено без война.

И пощръкляло от това. Обичахме се, бяхме пили достатъчно,

за да се засмеем на възможността да свършим така.

Не помня как и дали се измъкнахме. Вероятно той отиде

да гърми по бездомните кучета, лаещи се едно друго

или по тъмните прозорци, зад които никой не живее.

Сега, години по-късно, за нас е все едно. Интересното е

обаче – не говорим за нещата, които не знаем един за друг.

Ти не споменаваш поотрасналите си деца, аз мълча

за каквото има да се мълчи. Възможно ли е през

всичкото време да сме гледали в черната дупка пред нас?

Спомняш си как на зазоряване лежеше до мен в тъмни

като за траур дрехи. Аз не мога да кажа какво е било след това.

2011-05-19T21:26:00.001+03:00

паралелни линии

ти разнасяше конфитюр върху хляба с вилица

и зъбците й прокарваха успоредни виолетови бразди:

в тях блестяха семенца като загубени сандали.

а аз разчертавах редове на гърба на снимка,

за да не криволичат думите,

които щяхме да използваме за поздрав.

случваше се в ранната утрин.

после пръстите ти щяха да обгърнат филията

като напечени от слънцето камъни на ограда.

засега обаче липсват табелите със забранителни фрази

и все още никой не се е прицелвал в тях, ей така от скука.

градината е спокойна и в нея нищо не расте

и сянката му също.

на фотографията сме свели кръглите си глави,

предизвикателни към нещо извън кадъра.

2011-05-18T11:55:00.001+03:00

временни лагери

в три посред нощ:

твоето тихо похъркване

и бръмченето на хладилника

коляното, надникнало като

айсберг изпод чаршафа

нахлул е хлад и

затварям прозореца

зад него бавно пада звезда

сякаш кичур коса, съпровождащ

кимването в съгласие

2011-05-17T19:27:00.003+03:00

час по музика

от училището, скрито зад брези и зад дима

на възнасящите се локви, можеше да се чуе

как някой подрънква чайковски на зле акордирано пиано.

Беше един от първите пролетни и топли дни. Учители,

свободни от задължения, пушеха мълчаливо в тревите,

а разбудените пчели безшумно прелитаха над глухарчета

и обикновени жълти цветя в запуснатата градина.

От отворения прозорец, над спънатите подскоци на сладостни клетви,

можеше да се чуе още жуженето на дивите лебеди, седнали по двойки,

подхвърлящи си явни като цъфтеж бележки и смс-и. Щастливи часове:

те още не знаят, но тукашните пчели са по-скоро друг вид мухи.

Никоя човешка вярност няма да пресуши блатото на града.

2011-05-15T13:27:00.001+03:00

още едно паяче

намери гибелта си в книга.

Върху редовете за милостивата ръка на царя

в разказ на Куприн - краят на четенето превърна

телцето му в точка, в намеса на цензурата.

Нови мрежи от тънки смисли

няма да плетем. Ще подчертая единствено:

всичко това трае докато свети нощната лампа.

В мрака връзките са нетрайни.

Всяка реплика е като тъмно петно

върху първоизточника.

2011-05-14T08:38:00.008+03:00

фонтани пред библиотеката

Възможно е след Малапарте да те смути глас –

подобен шупленето на листа и повей на вятър.

Подобен на хладните пръски в лицето също.

Невзрачен и наплашен глас, идващ сякаш

от пустия кораб на есенна църква.

По всяка вероятност този глас е свидетелство –

не си могъл да ограничиш четенето

или съвсем да го спреш, което е добро пожелание.

Да, наистина добро пожелание.

Но изглежда не умееш да слушаш

или не слушаш едновременно и с двете уши.

(Да не кажа, че си пътека на вятъра.)

В лявото може и молитва да звучи, но

от другата ти страна шепнат поети.

Поети с достатъчен опит, за да говорят в минали

и категорични времена. С прозодията на експлоадираща пръст,

с ритъма на фонтан край ангелите на сърцето.

Бедното сърце, което замлъква, подведено от глупостта.

И замлъквайки, още по-плахи свидетелства подрежда пред нас -

няколко пикаещи ангела в тишината, пуст

като в снимка от туристически справочник площад,

незвучал възторжен вик, проблясващи дребни монети.

Не съвпадат описанията на възможното и необходимото.

На съвестта и красотата. На битката, която обезлюдява

пространството и на същото пространство,

в което търсиш пропорция за своето чувство.

Трудно е да пребиваваш в мир и вероятно е обяснимо желанието

да се сражаваш по чужди места, да множиш броя на жертвите.

И вероятно това е причината, захвърлил сега синонима на свършека,

да разкъсвам бельото ти и да те завземам, любима.

Да не успявам да изговоря кротки като символ желания.

2011-05-11T08:24:00.001+03:00

прекосяване на пустиня

когато някой се предаде,

превзема го святост.

обсадни стълби се облягат върху му

като последна опора.

сам той е прикрит от клони,

свити в гнездо, вместо шапка и ореол.

(не забравяй обаче: пустинята нищо не ражда.

може би само разказ за прекосяването,

но и това не е сигурно.)

предалият се

може да е едновременно

мадона и младенец, змия и поток.

отшелнически белег на суета са

кървавите дантели върху незащитени страни.

на него страшно му отиват

естествените, благородни извивки.

негови са добродетелните черти

на оформена от вятъра дюна.

тя сякаш внушава:

смирение се случва единствено сред.

и спасението идва за всички:

като жажда и като халюцинация.

като лъч светлина също.

2011-05-05T17:08:00.003+03:00

няколко упрека към първата любов

Тя е като историята на полската поезия.

В антологията, която започва с

Милош, Шимборска, Ружевич и Херберт

никой друг няма шанс да каже нещо запомнящо се:

излишен еволюционизъм,

кратък постмодернизъм,

дребнава сантименталност

и после

как да обясниш на децата си,

че не са деца и на твоята голяма любов,

че не носят гените на благодарността

как да признаеш

че си пропуснал живота си в опит да я забравиш,

защото е била толкова близо и едновременна с теб,

че ти е бил нужен друг език, за да не говориш за нея

2011-05-04T20:01:00.005+03:00

кораб с роби от у.търнър

твоят дом без бюст на август е останал

(без прах по бледнеещото било на челото

без следа от кучешки език по гипсовия нос)

какво ли намерение тук би се задържало?

каква империя ще се съвземе?

няколко зловещи африкански статуетки

над томче маяковски

мрачните им барабани сякаш

връщат хаоса на сътворението

а еквадорските банани в купата загниват

ти опозна всички страни на света

и колко струват

но не сувенирната им стойност помниш сега

може би само похарчените

години на завръщането се разплискват

ясни и застрашителни като буреносен облак

над вълните

над кревата ти виси

(над завивките в които притаените любовници

потъват без намерение за поколение)

корабът с роби на у.търнър

разправят бил потънал

разправят повелителните форми

плуват със оловна тежест

чуваш че водата е поскъпнала

а боите е разреждал с плюнка

и сякаш тук на теб не ти достига лудост

и в какво да се удавиш всъщност?

в очакване на настъпваща буря

в очакване да изхвърлят умиращото ти тяло

си мисля

целият ти живот

бе вик за помощ

разпяване пред потъването

отстъпление на съдбата

пред случайността

край на робството

но не и начало на друго

разправят бюст на омир

също носел помирение

2011-05-03T21:06:00.001+03:00

да заповядат дървосекачите

може би с теб бягахме от нещо

(заедно)

всеки от своето си нещо-нищо

затова и чувството

да сме извън обичайното

бе естествено.

подобно чувството

в сумрака на високите борове

(който е различен от мрака в стаите

на мъжко съзнание).

подобно вятъра пръскащ

лъжлива светлина през игличките.

и нищо повече.

няколко инициала по стволове

няколко незавършени криви

на вдълбани сърца.

със запаси от фриволна символика

подивяването трудно може да се избегне.

и също естествено бе

всеки да хване своя посока

превърнат в глиган в заек

в сърна уловена от фарове.

2011-05-02T08:14:00.001+03:00

зимата е където сме ние

обратните пътища са затрупани

и упоритите снегорини отварят излаз към севера

единствено към севера с неговите студени сияния

пътят нагоре е също затворен

от бежанския поток на снега

книгите с бели листа увеличават

своята тайна популация

и белите полета в десетите издания трупат обем

край познати детайли на изкушението

на мъките и на изкуплението чакайки своите тълкуватели

наложената невинност сама коментира удачно

2011-04-29T08:26:00.005+03:00

следата след стихотворението

хвани си (в смисъл – измисли, спомни

или вземи на заем), та хвани си френски

криминален инспектор (може от 70-те).

Заради насмешливата им жестокост.

Вечер той храни трите си котки (и тук би могла

да сполучи метафора), приготвя си вана,

чете, дими с лула. С голям нос е (сега закрий

очите на жена си, да не си въобразява

и да не прави сравнения) иначе нищо

забележително няма у него. Заспива. Може да е

сънувал мустак на персийка, еднорог от стъкло.

Не го обременявай с нежни копнежи.

Но все едно. Защото, прескачайки обикновеното

в края си той крачи сред голо поле като

убедителна фигура на неувереността.

(На неувереността преди и след).

Какво всъщност прави там? Свит, сгушен в яката

(което говори за вятър). Тъмен гръб без глава,

жълти подметки на огромни лопати

(любимата ти и това не бива да вижда)

отмятат метри с тромава стъпка,

разхвърлят туптящи буци пръст и трева.

Сред пустошта сам за себе си ли копае или се води

от лая на отдалечените хрътки, уловили следа?

2011-04-28T11:44:00.000+03:00

изпитания на стила

Той беше поетът, който написа „някои жени

приближават щандовете, отрупани с плод,

предизвикателно (без в това да личи упрек

или възхищение. Както вероятно не би упрекнал

траекторията на Марс или не би пожелал

Венера в спалнята си). А в следобедните часове,

които винаги свършват внезапно и без следа

(както се изпарява шофьор от произшествие,

сварен любовник или както се изпарява вода)

събират отделените при ресането коси

като акт на автотония. Виж при мъжете

този знак е по-категоричен. Той не поражда нищо.”

Отдаваше се на потайни връзки и на тях

поверяваше живота си, крехката стабилност

на сетивата. Към края едва различаваше

пеенето на чайника от свирукане под прозореца,

котка от улична кофа, цвете от хълм.

Оплиташе се с оперни прими, извисяващи

горестта с глас. С библиотекарки, удължаващи

срока на недовършени книги. С месарки,

режещи тлъсти парчета от червени гърди.

С жени в бели престилки, лекуващи

незаченатите му деца и него самият

от отчаяние. Отчаянието от добродетелта.

Носеше се по гръб с бавни загребвания.

Въртящите се ръце напомнят параход по Мисури

с успокоителните отблясъци над премрежените очи.

Слънчева ода превзема ушите, изтрива звука.

Над указания за дълбочината, нанесени

с червена боя, краката следват хореографията

на задуха. Вода в тялото и вода наоколо.

Отминало е обаче времето, в което застоялата вода

е била удачна утроба. Сега всичко изтича бързо –

като въздух от гума, която криволичи в храстите,

като кръв от нос, като издърпана тапа.

Празният басейн е препълнен с плътта на миналото.

В живота на мъжа, казваше, настъпват времена,

в които отново се връща към невинността. Тогава

за него майчин корем е всеки нов ред, всяко умело

забравено знание. Неудовлетворения потенциал

на жестокостта също замества молитвата. Времена

(премерени от друг), в които сърцето е заменено

от неутроните на делящи се клетки, от паразити

с мудни пипала. Времена, в които от очната кухина

надниква само мракът на калта.

2011-04-27T12:10:00.004+03:00

още веднъж катул. нов превод

вместо да го разлиствам чистих приклекнал

паяжината в ъгълчето на книгата и си мислех:

никой (готов да плати цената) преди мен

не я държал в ръцете си.

може би вътре страниците отвеждат

по тъмни пътеки които човек не е извървявал.

или не се е завърнал. или се е върнал обаче в друг вид.

в друго време, пространство или превод.

но преди и аз да опитам прекъсна ме

дъщерята на Флавий. с усмивка по-естествена

от подскок на врабче. с нея преди години

пак правихме гнездо. и то сега прилича на разкъсана паяжина.

2011-04-26T09:38:00.000+03:00

невидимият недъг

е този

който те отделя

(като негоден за военна служба,

червен кръст в нечий списък)

и те учи каква е стойността на часовете

(прекарани по бельо в студен коридор

и в свободна поза)

също и този който изгражда стила

и оформя политическо безразличие

този

предпочитащ филм на впиянчения Бурвил

пред репортаж за кръвопреглъщащия Кадафи

цикъла на жена ми

пред изписаните с боя лозунги

припяването й сутрин

пред химна на каквото и да е

нейната акварелна като есенен изгрев супа

пред сгъстената каша на героизма

смъртта под кестеняв флаг

пред смъртта изобщо

2011-04-25T09:24:00.005+03:00

математически неточен портрет

ти не беше съвършено число

и сборът на твоите делители

те надвишаваше

събрани яростта любовта

и смирението ти не се побираха в теб

ето защо се налагаше да ги раздаваш

или просто да ги изхвърляш

събрани годините и на твоя живот се губеха в неясна посока

(някои изхвърлени от това стихотворение думи:

...в снежните станции на неземния шум
заливащ ни подобно на прилив

тонът на гласа ти сякаш бе непроменлив

сковаван до безразличие в студ

не бе по-чувствителен

от умъртвено пиле във фризера

бутове крила гърди

и захвърлена сред пламъци глава)

2011-04-03T11:32:00.004+03:00

кутия шоколадови бонбони от Бали

върху капака лешник

се чете като хабил

известен още и като авел

изглежда на архипелага

по правоверните езици

сладни сгрешен овален свят

лек като дъха

напуснат

гледан от високо

свят

далече долу

край стада пасящи крави

шестнадесет будисти се прераждат в пеперуди

или в нещо друго без сърцевина.

2011-03-16T09:35:00.000+02:00

зад бара

светлина която прегръща

стена на рушаща се къща

раздраният тапет

разкрива ловна сцена

2011-03-10T15:58:00.002+02:00

мъж на бара

избягал роб е

припомнил родните земи и своя гроб

с ръце наподобява дива гъска

която вятъра от сива шир изблъсква

2011-02-27T12:17:00.005+02:00

жена на бара

разбъркани гени

на живото и мълчаливото

крака оранжеви като минзухари

оклюмали един над друг

2011-01-28T07:57:00.005+02:00

както тюлен катери студена скала

на брега около нас отломки от империи

(и всяка със история за тъмна изневяра в мрака)

безброй препятствия за бавните назадничави крехки раци

мъкнещи едва фраза от Овидий или пък трева

буква подир буква в произволен ред

след стадата ходеше забравила съпруга

по-далеч от тласъците на вълните

без ред изтрихме няколко от тях

с неловките движения на уморени съгледвачи

с движенията на тюлен излизащ на скала през май

2011-01-27T22:16:00.004+02:00

многословна песен

това което почна във мъгла

в мъгла завършва

градини слизат към водата

птици пеят мъчна песен

това което почна във мъгла

във песен свърши

стана жертва споменът

на сеещите ветрове

това което почва във мъгла

завършва с вятър

започна от ръка

завърши в знаме

това което свършва в знаме

е мъгла

завършва всяка песен

завършва сред бедра и плесен

2010-12-26T10:31:00.001+02:00

двама мъже наблюдават планината*

Каспар Давид Фридрих, 19в.

Навярно виждат

борова гора

/не е бога?/

и я обсъждат

пламенно

или обсъждат

всеки бор

по своему

отделно и

шишарките

му

или пък гледат

към снежен връх

/не е ли бога?/

и си представят

как снежинките

са падали

отделно

всяка грациозно

или гледат планината

общо /бога?/

и си представят

вечността чрез

нея

*малка редакция на стихотворение, писано преди повече от 15 години

2010-12-13T19:12:00.001+02:00

танцуващите дъщери

Неохранявани -

във времето, когато просмуканите с влага

цветове се сливат в неоткроима тоналност –

могат да бъдат всичко или намек за всичко –

една гравюра на лисабонското пристанище от XVІ век –

извиващи се / и сякаш/ сплетени мачти,

издръжливи на вълнение

и непотъващи в него -

самите те вятър

(разделил вече света).

2010-12-12T16:26:00.002+02:00

зимното стихотворение

ще е за бръсненето

на триседмичната брада

под нея лицето надниква подобно

меча цицка

от нея ще се храни

стихотворението

и то е мече

видяло да дерат

майка му

укрито под

сухата шума

сдържа дъха си

сякаш беглец

в зала с огледала

ревът расте в ушите

по-бърз от самия растеж

по-бърз

и все пак изпреварен

от забравата

2010-12-11T10:41:00.000+02:00

след пауза в разговора

С неотзвучаваща радост

в ума

е решил да се затрие –

о сладен отглас –

близо до дома

в хотела “Безплодно бдение”.

Не зная

резервирал ли е стая

с мамещия глас

на отвъдника сред нас,

затънал в криминална логика.

С нервен пръст –

още незарит –

барабани по плота

пред рецепциониста тлъст

забележи как отблъснатата плът

на друг се лепва и отблъсква

споменава за живота,

за конференцията, днес открита –

сякаш ще изневерява

във виц.

Блиц е осветлението,

принизява всяка убедителност,

освен на отсъстващия ангелски сбор.

Над него няма власт.

Той високо е.

Да го достигнеш стига ли

достигане до стълпническа зрелост!?

Да се пребиеш по необилното пръскало

във Венецуела!?

Във бъчва!?

Без фенер във мрака!?

Да, той се спуска,

изкачвайки се по стъпалата –

бавно като балон без пробойни,

като останал в ниското площад е коридорът.

ТИ НЕ СИ ТАМ

Прогърмява ли от някъде победната симфония!?

ТО НЕ Е ТАМ

ТИ НЕ СИ ТАМ

Някъде жужат пчели в тревите

.............................................................

сякаш копия на изтребена армия

която

в небето

пак се престроява за засада...

ТИ НЕ СИ ТАМ

ТОЙ НЕ Е ТАМ

Глух като Бетовен коридорът е,

поглъща човешката му гръмкост.

Като провалена изненада нищото

надниква от тоалетната чиния,

под капака,

от развинтения кран на мивката,

без финт под ъгълчето на килима,

под завивките,

във шкафа – телефонен указател

ТОЙ НЕ Е ТАМ

Зима е.

Далечни жълти правоъгълници

режат тъмнината.

Ако си пререже вените

кръвта за чия наслада

като фонтан ще бликне!?

Водата мие,

но прелива.

Куршумът търси мъст

както фалоса без жалост

намира правилния път –

траекторията му безкрайна

озвучава

всяко мръдване случайно,

всеки коментар

на куче зад ограда.

Тишина му трябва там.

Не чуждо тяло.

В смъртта –

по-добре да се съсири в себе си,

поемайки света.

И всеки птичи пух и нокът,

и телцето на хлебарка,

дърво и пейка в парка,

в жалка пепел в прах настава

всяка стока,

лепилото на пощенската марка,

еленът в бойна поза, в почивка,

напъхват се под сънната завивка

керемидените лапи на котака

до спирачка на камион в зрака

и леденият вой на оплаквачка ляга,

отмира в шепа сън,

а сънят безпомощно разтяга суетата -

не те ли чака бог на прага –

рискът голям е

не дочакваш.

И пак: звън

на телефон среднощ

и на прекатурената чаша

с вода, отсреща някой се сбогува

с глас подпухнал -

сякаш бухал се обажда

в тъмнината

и гласът му сред колонадата

от дървета и безпределна акустика

обездвижва набелязана жертва.

Учудено око на лампа.

Само ако бе се сетил,

не би чел до сутринта.

Само ако бе се сетил,

този глас не би те следвал.

На следващия ден намерен.

Не би използвал паузите

в разговор с приятел,

за да се обади.

Не би плюскал страх.

Би се смирил от мъжество

не от тайна,

превърнала те в жена

претърпяла беда

във флирта.

На леки коментари по прочетеното

близостта се е крепяла.

Твоя книга е забавил

ето как разбираш.

Не искаш ли да кажеш,

че което си прочел

на това прощаваш

и само неговата

снизходителност намираш.

Отдавна вече всички теми сме изчерпали

и на място тъпчем.

Цигари вадя и запалка, прибирам ги.

Уж гледам коса скачащ по поляната,

изсипал си пред него цяла шепа със трохи

(със милостта на този, снабдяващ с тема живота,

нямайки какво друго да прави)

и тях безветрието е оставило в могила.

Тогава казваш

и пейката и птиците и дърветата

са само декор в една отвъдност,

от която се отчуждаваме.

2010-11-22T09:51:00.000+02:00

следобедна дрямка

наумих си да преброя

останалати ми близки

и със свободната си ръка

обръщах страниците на Дъблинчани

така се случи да се разбудя с разтворени пръсти

с отпечатан на бузата опразващ се празен лист

златният иначе франк бе заел свойствата на прахта

посребрявайки косите и сенките в стаята

а зад завесите се оттичаше

песен въртяна по радиата

на отминаващи автомобили

и според нея никой никога не напусна

отливът не отнесе кораб далече

приливът не го разби на брега

по замръзналия океан

жълти фарове кръстосваха

в търсене на сполучливо отражение

2010-10-18T13:59:00.002+03:00

смъртта на марат

според една възстановка

ножът е скрит под чорапа

до бяло бедро

така заприличва на гарван

над снежно поле

последван от тъмния копринен

(облачен) шлейф

сенките падат

когато полите се повдигат

плътта замръзва

насред възбудата

главата клюмва

(и зоркото око следящо равнината)

погледът копнее

и все още обещава

сцена която да се случи

в кратката традиция на акта

или сред червенеещите застоели води

на скрития живот

2010-08-05T09:31:00.001+03:00

привидно незавършено стихотворение

всеки момент щяха да прозвучат

тромпетите и флейтите,

тихите туби от немите филми

течението щеше да отвори прозорец,

да влети оса със соления вятър.

беше моментът, в който копачи на трапове

се оплитат в нежни корени.

моментът, в който листа прикриват

2010-08-02T19:48:00.007+03:00

момиче и дъждосвирец в барелеф

седеше на един от камъните краката прострени на друг

по вълнолома проточващ се километри

безредно изсипани късове подобни на строшена челюст

политически са се превивали над тях олекнали като виц

заедно с промъкващи се из пръските пандизчии

с ръце шарещи по телата за скрити свити цигари

отчупващи парченца от бедната орнаментиката на позора

под стъмненото небе под зимния вятър

вълните са се разбивали в бедра по липса на друго устойчиво

приличаше на онемяла сирена

с тъмните налепи на влагата и слънцето на стихотворение от Шъ-дзин

на отчаяна курва също насред тежестта на притежаването

все още е място отдалечено от режима на града надзиравано на смени

място в което единствената линейна символика е по анцузите

на малцина притичващи тук присъдата не изтича

тук всяка една фигура на радост или тъга се вмества удобно

в притихналата трагичност на картичка в плик

обилно намокрен от сълзи и вълни кой ще изчака да се слепи

и на кого и от къде всъщност ще препратиш

дъждосвиреца спрял сред водата следящ далечина

сушащ перата си като страници на молитвеник

(тук ирландските светци идват да се наливат)

върху дървен прогнил стълб под стъмнено небе под летния вятър

с години ще потъва този нос на галера ако не хвърлиш монета да го отчупи

тук просто се отдаваме на затварянето

въпреки открития хоризонт зад стената летяща вода

може и песен да го извие в събиращи се над нас кръгове

2010-07-21T12:04:00.002+03:00

автопортрет с чуждо тяло,

прескачащо парапет

между ехото на брега

и затворите от небето

неловко като врабче

непредсказуемо

като отскубната от бурята

шапка

фигура на надеждата

фигура и на поздрава

2010-07-18T10:17:00.018+03:00

обиколка на Франция

в магазина за велосипеди

майсторът е качил един от тях на стойка

във въздуха и върти педалите с ръка

някакъв важен баланс проверява

на телевизора пред него

темпото се задава от

колоездачната обиколка на Франция

те сега изкачват височина сред дъжда

и колоната е разкъсана като знаме

разноцветни екипи по ъглите на екрана

там някой който познава своите сили

е изостанал в мисли за дъжд сипещ се

пред козирката на кино или другаде

изглежда твърде тъжен за постижения

или уморен

и защо не

ако те все пак са гледали

за последно филм заедно

залагам сигурността си

върху велосипеда

сигурността на крайната точка

филмът е разсъждавал върху отчуждението

понеже французите си умират

да говорят за него

за отчуждението

между мен и света

между посудата

между растенията

и кръженето на мухите

приликите само подлъгват

възможността за присъствие

дори балансирайки върху велосипеда

остават със знанието

за непостижимостта на целта

също и за дистанцията която ги

дели от движението

затова вероятно

и никой от тях не е печелил истински

сега обаче създават една

случайна и неиздръжлива

връзка с мускулатурата на майстора

дори не и с онова вътре

което е избрало канала

някъде от средата на класирането

и той въпреки климатика

е целият в пот

и побутва очилата по влажния нос

сдържа дъха си

за някои от своите мъчни катерения

за арката за няколкото абатства

с лоша слава

2010-07-13T18:04:00.005+03:00

възрастна двойка до скалите

преминали са седемдесетте с бавни загребвания

в плитчините, където сега топят крака.

Нито нейната невярност, нито неговите досадни навици

на усамотяване са успели да ги увлекат в дълбочината -

в тази на отчаянието от близостта или в разстоянието към хоризонта.

А вече и костите не биха издържали такова пътуване -

сега то би било без начало, без август, без император, без свечеряване

и въобще без край. Може би камъните зад гърба ги удържат?

Все едно. Наистина все едно, защото отпред са леките,

еднакви вълни на вътрешността - там е млякото сутрин

и петната от чаша по масата, там е открехнатият прозорец,

край който минава котка с улов в уста,

там е излягането върху дюшека,

белязал телата им, сега сякаш сами пълни с пух и пера.

2010-07-07T16:58:00.005+03:00

мушица попада в хладилника,

укрита сред ягоди в купа

скрежът превръща крилцата й в скреж

ужасената й молба пропада в бръмченето на агрегата,

наумолим сред горещините;

и ето тяло домогващо се до вечността,

тяло от хлад, от далечина;

ето тяло встрани от своето поколение,

само лишено от възможността за потомство;

тяло между кофичка кисело мляко и парче кашкавал -

тяло с последно усилие, да е друго, да е в нещо превърнато;

нали само в другото се преодоляват неприсъщи времена;

не тяло - метафора; не тяло, а нафора -

поело сладкия сок, твърде горчиво,

съживено под езика и то вика.

2010-07-04T11:38:00.004+03:00

кратка проповед с илюстрации от Дьолакроа

с книга край брега ти сам не си остров,

макар че отгръщаш страниците съвсем сам

и сам лек като бриз

отбелязваш как Маргарита

пред дара в стаята

подпухва, как грозотата скита

без присъда по плътта, а пък в омая

на въздуха край градските стени

хубостта й мами, подлудяват

погалените й от вятъра гърди.

все така е -

слугинска горест се стаява

в мрачни ъгли,

но навън всеки къс месо,

всеки мускул наедрява

в бойна поза,

в защита лукава

спомняш си и барикадите,

от Стикс изплувалия грешник с яки плещи

в смалена репродукция,

в краката на Данте и Вергилий,

в лъщащия гланц на приложение

и казваш

т.е. сякаш казваш на себе си

адът е опит да я караш сред

2010-07-02T11:46:00.004+03:00

леки плажни вълнения без връзка

като забоден флаг,

предупреждаващ за буря е

свалила горнището

размахва го над главата си

черен флаг над бял гръб

възторг, който се уморява

да среща познатото

тяло, което потъва

глава, която се оглежда победоносно

глава, в която се плискат вълни

и накъсват вълните на гласа

не се разбира

а и не е важно

радостни или наплашени

честоти излъчват

не би могъл да намериш

по-удачна метафора за живота –

на плажа никой

не принадлежи на никого –

жената до теб е на слънцето,

в бирата е влязъл пясък

някой си тръгва

с твоята разгърдена риза

2010-07-01T07:53:00.004+03:00

как станахме пастири

И.Х

бяхме слезли за вино

в това планинско село

и снегът ни застигна

по опразнените му улици

в две - три къщи

светлинки огряха

екрани изплуваха

с новини сред снежинки

прекосихме

на няколко пъти реката

докато стигнем до хълм

далече над покривите

и от там

сякаш сме се загубили

гледахме

тези безследни гори

бледите димни сигнали

отстъпващата припукваща

светлина на деня

тогава тихо

и подето блеене ни обърна

невидимо

зад гърба

стадо

ни беше последвало

имахме неговата кръв

имахме и него

можехме

да разлюлеем душите им

насред бурята

и да се скрием

сред топлите им тела

не ни се случи повече

да оцелеем красиво

2010-06-28T16:23:00.007+03:00

цикъл върху хопър

имаше ли наистина живот в отминалото?

и какво се случваше все още там?

и какво и къде е това там, което е като

напуснат пейзаж, като изглед отвътре,

като зарязана в съвършена подредба стая.

Стая отвъд праха, който танцува в сноп светлина

отвъд тялото, което е отпечатък на стаята и отпечатък

оставя върху диван или кресло, по ръба на полирана маса.

Време е, което завзело докрай пространството

спира, не продължава. Крие се, изоставя се.

да, има страни, има места където усамотението е

непробиваемо - не го смущава ни звън на изобретен телефон,

ни ред на писмо, не прониква и дума на събеседник

или кучешки лай, котешко усукване не завързва

възлите на тези места. Просторни колко да се наложат

две три тела в дължина, но понеже тялото е само едно

(ако изобщо е там) големината им се измерва от

скоростта на пълзенето. Ето че се оказват твърде далеч

от спомен или усещане за реалност. Места като

всяко друго, подобни на всяко друго. С изглед към себе си.

на всеки се случва да е като напуснат пейзаж, но някои все още

хитруват сутрин разголени - приближават се до прозорец -

дръзки гърди сочат посока, стареещи бедра като крила

допират перваза. Те търсят приключение

тук където с всичко е приключено. Под червена рокля,

под комбинезон, под увита около тялото хотелска кърпа

кой би повярвал, че органите продължават

неумолимата си работа. Кой би повярвал, че сърцето

все още изпомпва кръв край кърваво червените завеси,

отдръпнати да навлезе в стаята всичко останало, всичко нужно.

небе, в което облаците биха се заменили от слънце.

Облачен здрач, който би хвърлял сенки върху нещата.

Необитаеми пространства, пространства на погледа,

които изреждането изчерпва - хълмове, път,

купчина дървета, насечени за къща с други прозорци.

От тях един ден ще погледнеш и няма да познаеш мястото.

Ще си кажеш, просто зрител съм и това не е важно.

Сякаш нещата са там, за да бъдат виждани, но с времето,

което пълзи и се вкаменява, ще разбереш, че и погледът

не е важен. Или е важен, но не за постоянно. Едно от двете.

то е вкаменено като мост, на който се целуват или плюят в реката.

Едно от двете. Като мост, по който пъплят тежки камиони.

Като мост, по който хвърчат велосипедисти с развети палта.

Мост от камък. Каменен мост. Утринен мост. Мускули от камък.

Упражненията поддържат тялото здраво. Упражненията

поддържат духа здрав. Здравото тяло преминава пространства,

непостижими за слабото, здравият дух открива преки пътеки.

Като мост е, който вятъра преминава напречно, а влакът

оставя в далечината. Като мост, в чиито основи расте тръстика.

Тя танцува и пее, танцува и пее с вятъра, с всяко движение.

тя танцува и пее, танцува и пее, но никой не слуша.

Защото никой никога не слуша. И слава богу, да кажем.

Защото слушателят, бил той и случаен - поспрял се отдолу

да си завърже обувката, да бръкне в джоба за огънче,

да помаха, усмихвайки се, след процесия или дъх да си вземе,

ще не ще нейната песен ще отнесе към себе си.

А където вече са двама – пиши го панаир с духова музика

и мишени. С балони, захарен памук и лесно отминаващо

щастие. Двуглава песен, запретнала поли над града лети.

Щастие е да не се чуе твоята утринна песен. Повярвай.

освен че друг избор нямаш, повярвай! Какво друго остава!?

Градът е като от хартия. Набързо скицирани пожар и дъжд

ще го унищожат. Парата от сутрешните кафеварки го унищожава бавно.

Потеклите от киносалона сълзи на реки го унищожават.

Потта на приключващи любовници - унищожава го и тя.

Топлината на преплетени тела ще го унищожи.

Топлината на треската ще го унищожи, ще го унищожи

нетърпеливото чаткане на конско копито по паважа.

Унищоженият град е напуснат град. Напуснатият град

е град останал далеч назад, далеч долу. Град без трагедии.

без трагедии не е интересно. Там някой над пасаж от макбет

е замрял и не би отгърнал нова страница. Това там е купе

на нощен влак. Той разцепва нощта както се цепят дърва.

Отведнъж и с мощно движение. Да, отведнъж и с мощно

движение както пада глава или се отнема девствеността

в големия град. С пръсти тя обръща сухите листа.

Зад гърба си не оставя нищо, нищо не бива да остава зад гърба!

Там е каменният мост над реката, която следва линията.

Но докато танцуваш сам, всяко движение, дори и това назад

няма да те върне повече. Няма да те върне повече.

ние няма, няма да се върнем да догледаме края.

Както и кучето, хукнало след топка не би се върнало.

Кой би се върнал? Ние не бихме се върнали.

Светлината ни е хванала в капан и прожектира

собствените ни лица върху платна. Върху пране,

върху всеки случаен екран, изпречил се в живота ни.

И като че ли няма по-важно от това. И ние имаме топка.

И тя е голяма колкото света. Друг път отскача и се загубва

или пък окалва чуждо пране. Ние нямаме свое пране,

нищо чисто нямаме, но имаме своя топка – тя е кръгла и голяма.

10.

голяма като тъга и като спомен е голяма.

Като спомен над пълна или празна чаша споделен.

Като спомен, проигран пред непознати в бар голяма е.

Като близък спомен от войната е голяма.

Като оттеглящата се любов голяма е и малка също.

Като витрина към и по-нататък е голяма и открива нощна улица,

по която никой не върви. Не отминава никой.

Не отминава времето, изживяното не отминава.

Не отминават покосените в Нормандия, викът и празникът

не отминават, споменът не отминава местата на живота.

2010-06-24T09:03:00.002+03:00

Да прилича на баща си? Не.

Захвана се с архитектура –

работа добра и точна.

И всеки ден потегляше с колата,

с която той забил се бе в стълб

и след седмиците в кома

престори се на гълъб.

2010-06-16T20:44:00.001+03:00

среща между двама тутси

/ Все любовници на войната/ -

покриват с туниките си главите

за да е видно че нямат скрити

оръжия и задни мисли

отстрани някой безпроблемно би

предположил че се събличат

За да правят любов

2010-06-15T13:29:00.000+03:00

от стихотворението, измислено снощи

оцеля само това -

двама в лодка насред океана.

Гребат, забиват гребла

във влажните мощи

ний бяхме в бурен океан

на малка лодка.

Веслото отпъжда птица.

Невесели са тези другари.

Спасение след малко ще ги свари.

2010-06-14T09:20:00.001+03:00

излет

над тридесетте като на връх,

от който се боят да слязат,

жените се изкачват

ойларипи

краката им в небесни рокли,

под тялото подвити

като камъни към пропаст

ръцете проговарят

2010-06-13T14:55:00.002+03:00

тя няма свои авоари

миналото лято в нощта

пих бира

седнал на бетонна саксия

и зяпах Селин

с едър нос

и задник

до момиче в бял клин

с конска опашка

докато си изпия бирите

няколко пъти минаха покрай мен

(като прозрение се натрапва колко

ограничен е маршрутът

на кръженето, на имитацията)

чувствах се пълен със страници,

които някога са ме развеселявали

в тъмнината наблизо рецитираха

Яворов с еротични тембри

германци окупираха заведенията

момичето може да му е дъщеря,

мислех си, или гадже

нещо като смърт

бе й купил сладолед

тя няма свои авоари

2010-06-12T14:13:00.008+03:00

безсмъртна елегия

Дядо правеше пролетни посещения

в белия си костюм, със сламената си шапка.

Някой нападаше шапката

както птиче изследва чуждо гнездо.

В далечината той сякаш бе цвят по дръвчетата.

На младини, знам, е изтръгвал ябълки из корен -

обгръщал дънера и методично, бавно

с приспивно пръхтене – времето, всичко което имаше,

лежало на тревата наблизо с навито сако под главата -

връзката със земята прекъсвал,

още живо й го поднасял.

Горичката била обречена.

Там сега е площад с танцуващи плочи.

То и тя свършиха преди него,

свършиха преди него.

2010-06-11T11:44:00.003+03:00

лимонаденият джо

все някой някога

ще поиска да разбре

най-важното,

случило се в живота ми

затова ще го кажа сега

да не може никоя

любов или загуба

претенции да предявява

бях на 10,

филмът, чакан от сутринта

току що бе започнал

и точно тогава токът спря

беззвучната стая

нарастна

колкото цял

вътрешен свят

всмукан в смаляващо се

квадратче

върху екрана

оттогава често се будя

притиснат от нечие твърдо коляно

под томахавка,

прицелена в главата

с вик, който не чувам

и не помня как

се свършва с това,

как се приключва

с желанието.

2010-06-10T08:30:00.000+03:00

враг

Март 86-а е. С бяла риза съм и пуловер плетен у дома,

без ръкави, с панталон добре изгладен и с ум

остър като ръб, който с устрем цепи въздуха,

населен с книжни призраци - измит, с коса

завита край ушите като рогца на млад елен -

вреда да причинят не могат, освен по ствола

на дърво, колкото кората да обелят и така

белязано настоящето да пусне своя сок – е, тук съм

връщам се от детския отдел на библиотеката

с пет книги – възможният лимит – във чантата.

Вятър стърже бузите, а нетърпелива пот

под мишниците се разлива - при болест четенето

е възможно най-невинно, да съм болен тайничко

копнял съм...

Тогава край строежа -

още незавършен впрочем -

вниманието се наежва

при вида на мъж

в съмнително добър костюм –

понеже той изглежда сякаш може

да издялка господ от дърво –

през дупка във оградата

проникващ.

Над мен подобно две звезди,

подобно ангели, наваксващи в игрите

овчарчето Калитко и Митко Палаузов

се обстрелват със шмайзери,

пълни с вишновка –

със ситни стъпки пиян дъждец

се люшка, хвалейки ръждата и ръжта.

Пръска във ушите и врата

Овчарче е собствено име.

Аз съм като декорация в каменен фонтан.

Дълго връзката на лявата обувка връзвам

и си мисля, че може би се облекчава с лекота

(защото то струи отвсякъде, както се разбра,

което ни очаква и което е надежда) –

или сега си мисля, че тогава съм си мислел

с финеса на възрастен, спокоен

в действия и намерения –

тъй като работата в този ден е спряла

и зидари в груби панталони и

предпазни каски в жълто шегички груби

по гърба му няма да подхвърлят заедно

със шепи вар, пясък и натрошено стъкло.

След малко се измъква на улицата

с пакет в кафява хартия, увит с канап,

на панделка завързан. В този час тук няма

никой – ни милиционер, ни тревожна бабка

със спомени от партизанска младост

и дъхаща, уютна кухня с бледа

жълта крушка, обесена над мушамата –

като светец извършващ сетни чудеса –

няма хляб във мрежичка, не

хвърчат наплашени врабци,

нито бастунът й израства от локва

като перископ или пък не потъва като мачта.

Помня - следвах го до ъгъла

и се крих зад стволове

на хилави брези и смугли

пионерки мъкнеха столове

в залата и гледаха в захлас

пагоните ми, след това във валс

въртяхме се и светът въртеше се

под нас и сандвич със колбас

за всеки има в този свят

и лимонада, враг, поне провал.

Един опрашен самосвал

стоварва пясък –

но нека метафорите за времето

да пренебрегнем.

Мисля, че малко неща бяха достойни

за нашето любопитство и войната

между няколко лозунга изпразваше

мисълта ни без да доказва

какво ще излезе от нас. Към космоса

обръщахме глава подобно ескимоса,

пропаднал в дупка сред леда.

Но космосът е идеология и с тъга

ние обитавахме безвъздушни пространства

с по-прости имена.

2010-06-07T08:57:00.001+03:00

пътят рано сутрин

покрай бялата маркировка

сврака имитира господин

с плашливо сърце

подскачат подскачат важно

всеки момент ще литнат

призовани от клаксон

2010-06-04T08:26:00.006+03:00

безкраен ледников период

В някои хотелски стаи общото легло

е от две легла, маскирани като едно.

Два бряга, между които е вода.

На единия бряг е нощта,

на другия след христа.

Не се преминава твърде лесно

от бряг на бряг.

Януари е.

Водите замръзват.

Крайниците замръзват.

Струва ти се, че си загубен.

Тогава те доближава куче

и уж ти дава надежда,

твърдейки, че е кучето на любовта -

топли те с дъха си,

и облизва със студения си език.

Във всеки случай е

куче, удържало следа през леда.

Непроследими са

плуващите, стъпващите, давещите се.

2010-06-02T13:55:00.002+03:00

още веднъж снегът напомня за реда

в следите накацали са врабчета

по едно, по две в следа

кълват земята.

белегът на човешкото ли е

посредникът между тук и там?

над дърветата облак

ръси стар снежец

от човките.

2010-05-31T09:55:00.002+03:00

хотелска стая

плуват тела в електрически контакт

с околността

формите се разстилат къси вълни

и светлините примигват

гърдите сякаш сега се повдигат

бавни в движенията

трябва да се обличаш

да излизаме

вече само езикът обхожда ъглите

охраната спи

и ще се примири

с ножа от сервиза за месо

отнесен в джоба

широк като безшумно весло

дълъг колкото обезкървената числова редица

на коридора

2010-05-26T20:22:00.006+03:00

устни от Ман Рей върху картичка

недоволно завъртане на стелажа

ги обръща към уличния поток

и всъщност лепва на този

търсещ нещо за поздрав

отпечатани в стохиляден тираж

женски устни

пред бегла целувка

устни за всеки

умеещ да говори

за следобедните дъждове

като за себе си

2010-05-24T12:24:00.003+03:00

беззвучно стихотворение

главата завършваща тялото

е като щампа върху зъхвърлена тениска

от най-ниското

виждаш как жените кълняли се в любов

запрятат поли и прескачат препятствия

или танцуват

защото нещата и без теб си се движат

като клавиши на пиано

в слънчева

напусната стая

2010-05-17T11:24:00.005+03:00

предпочитание към дъжда

би блестяло върху весло иначе

и по рибарските корди към устието

но сега слънцето огрява само това

кран вади такси от реката и

водата се стича от спукана гума

от огънат калник

от което се издига

запънал скрипец

гледка за надигане на лакът

прозорец срещу прозорец

подгизнал каскет

се приплъзва от мястото на шофьора

към седалката в дълбочина

към омъглен изглед на града

заедно с пакет цигари

там където свят вече няма

шурти вода

не тече

2010-05-03T09:46:00.002+03:00

съдържанието на утрото

магнолия

с уплътняваща се сянка

майки

с изтъняващи романи

възпоменаване

на няколкото нощни страхове

плаване

към един утопичен бряг

ето съдържанието на утрото

2010-04-23T12:15:00.004+03:00

сняг в три епизода

в първия затворници ринат сняг

на автобусна спирка.

Снегът, който опакова и затваря

за тях е отваряне.

Вероятно към съдбата!?

Също и отпускане, оттърсване от нея.

Или по-скоро отхвърляне -

снежна комета,

факла, запокитена в отворен прозорец.

Снегът е пламък,

отдалечен от мисълта,

а те тук го гасят с лопати.

Сякаш очистването от идеята за вечността,

която наказва или ни прегръща

ги връща в живота,

насред който търпят възмездие.

Затова и се кикотят.

Вторият е ретроспективен и мъчен.

Защото снегът, който обърква представата

за мястото, в което денят преминава

за нагоре-надолу

за вляво от дървото, което зад пелената го няма

за вдясно от пейката, която е пейка в друг сезон

снегът, който напомня за времето

над брега престава да съществува

над пясъка снегът е пясък

над водата снегът е вода

Всичко твърдо в живота ни

снегът е способен да скрие.

Третият е опит за бягство от първия.

Снегът е закрил страничните

и почти изцяло предното стъкло на таксито.

Някъде сме.

Отпред се влачи камион.

И най-близкото очертание на околността

е сцена от филм, гледан наскоро –

Джак Никълсън в каросерията на друг камион

свири на пиано.

Около него вещите заменят един дом за друг.

Фотьойлите ще издържат същата тежест,

навит на руло килим без труп в сърцевината.

В задръстване е и той.

Подхванал кантата от Бах.

Дори и сам по себе си далеч от звука,

снегът намира начини да се коментира

чрез всичко останало.

Да се повтаря. Повтарям се.

Пред нас пълзи друг камион,

отворената му каросерия е пълна до горе

със сняг.

След малко внезапно спиране

ще ни отпрати в задницата му.

В червеното око на стопа.

Изринатият от затворниците сняг

ще се сипе отгоре ни сякаш безкрайно

2010-03-22T18:04:00.001+02:00

работил съм го това

виждал съм жени, разпитващи

за писма

с напевни куплети.

и вцепенени мъже, безразлични

към послания

от отвъдния свят.

и деца с лъстиви очи,

отнемащи чуждото

на игра.

и кучета, гневно

биещи синджири

в плочника.

и птици, сновящи

в отчаяние,

с примрели сърца.

и светлина, която се отвръща

от нераздадената поща.

и Хермес,

слизал с мисии под земята,

да протяга крака

да търси изход от деня

във вино и четива

2010-03-19T16:49:00.000+02:00

плантаторът Х.М.

Нормално бе с уискито да прекалява

в малкото кръчми на острова. В тази

част на света бе направил каквото може

да се направи. Първо за себе си,

но то се оказа полезно и за короната –

грабежите и убийствата в далечината на дома

поставяха основите на нов дом,

доказваха издръжливост в тишината.

В тишината след битката

и в тишината на разстоянието –

тези хора умееха да задържат

в себе си събитията,

да ги утаяват с надеждата

за възмездие.

Бе спечелил срещу Екелман,

обвиняващ го в чудовищност в Панама,

така че книгата му трябваше да бъде пренаписана.

И в новия си вид прочетена от всички,

които бяха чели първата.

Самият той зае се на своите

съостровитяни да разказва истината

и често го отнасяха на гръб в дома му,

натежал от толкова думи

за делата на живота си.

Пират, затворник, заместник губернатор

и плантатор, не на последно място рицар –

накрая той си спомни за честа

и остави други да говорят.

Така например се разбра –

не е виновен за потъването

на фрегатата, с която пращаха

го да заеме поста – рифът не е

отбелязан точно на картите, което

прави оцеляването в океана

единствено въпрос на избор

(на милостта различно име).

Доказа се, че е спасил топовете,

които може и после ги е разположил

по стените на пристанището.

Имал упование в бедите

и знаел да извлича полза от нещастието.

Църквата приела завещаната й плячка

и всеки си прибрал реколтата.

2010-03-15T13:27:00.005+02:00

където погледът стига

ти влезе в антикварното магазинче

където въздухът се проточваше в тъмни

галерии и попита за биография на Ескобар

(в този рудник ти влезе

сред кални късове хартия).

изглежда вярваше,

че животът е суров материал,

че може да служи като наръчник

на унищожението, превърнало се

в оцеляване или точно обратното –

все едно. но гората на това издание

е подгряла нечия печка, превърната в

приклади, коне, мебел, а може би просто

са отпечатали друг текст – точно този!?

ти разхвърляше биографии

на джазмени и революционери

и отмяташе мазен кичур зад ухото си.

това ми помогна да видя, че въздухът е

кафяв като ръжда по желязна вана

над чиито ръб някой е преметнал ръка.

а ти видя как в смога

на няколко страници черни траурни лимузини

прекосиха Неапол, понеже това ти препоръчаха,

а после отбеляза дъждовното небе над Кремъл

и над степта.

тогава, отброявайки лев и педесе, разказа

за смъртта на Ескобар

“застреляли го на покрива на ниска сграда

както бягал от служителите на реда.

едно от ченгетата отбелязало победата с два пръста

и на следващия ден му го върнали.” “това е

жестоко”, каза продавачката.

“тя е твърде жестока”, зад гърба ти допълни.

но ти не беше жестока, ти знаеше всичко,

но ти липсваше тежестта му; тежест, която

въздържа порива на последователя,

тежест, която се задоволява с поклона,

тежест, която взимаш под мишница.

видях те отново в кафенето надолу по улицата.

неаполските латернаджии стояха затворени

под бледи фенери и ръчки въртяха.

2010-03-09T14:31:00.002+02:00

Натюрморт с ангел

Всеки от тях би избрал паднето да е тук.
В коридора на музея за класическо изкуство.

Намачкана завеса на пода пред огледалото,
а отзад облачното небе сякаш нахлува в залата -
ето останалото от него.

Чистата композиция, плътният цвят,
загубата на ориентация
сякаш довършват.

Посягането за укритие,
задържането на погледа, повтореното събличане
слагат поредица точки.

Всеки търси тихо място за себе си –
пред портрета на току що разбудена фаворитка
или пред поклащаните от вятър врати на линейка.

2010-03-03T20:00:00.004+02:00

портрет на Кубрик. котка и любима

преди години бе окачен в стаята ми -

Кубрик на снимачната площадка

пред шахматна дъска

замислен, разчорлен

- сякаш би могло другояче да е,

когато някой реши да се снима

пред шахматна дъска

котката скачаше върху него

от всички фотографии избираше тази

вероятно усещаше, че ходът пред който е застанал,

че ходът с чийто замисъл ще го запомним

никога не е бил направен

смъкваше Кубрик от пирона

обикаляше войнствено, душеше

накрая, зад гърба ми, когато веднъж

кипвах вода за кафето,

разпарчети го на квадрати

а тях превърна в космичен прашец

настана мир

празно петно на стената

между Кубрик зад камерата и

Пикасо с прилепена на прозореца длан

сега един симпатяга от Хелзинки

гледайки портрет на любимата ми

заговаря за богинята майка сред звезден дъждец -

напомняло му за сцена от филм на Станли,

финална сцена с ембрион -

и говори за неземните чувства

потрепващи в него

понеже същият портрет е знак на тъга

тъга по отминало и пропуснато

тъга, която може да се припише

и на всяка партия шах

засмивам се,

но внимателно и без радост

друга една котка спи в скута ми

и в корема й се оформят ушенца,

малки опашки, владетели на пространства,

коментатори на незавършени партии

2010-02-27T20:10:00.002+02:00

стълба, подпряна на стена

можеш бавно да се качиш

с внимателни крачки по стъпалата

или с радостно ръмжене

и дори гледката отгоре

да не е кой знае каква

това е единственият път

наистина стълбата

подпряна на стена

и особено тази огряна от слънце

е като Л

много думи не започват с нея

слизането, падането, изкачването

са далеч от това

лазенето по покрива

изпълнено със страх и сила

летенето

люшкането на крака над корниза

също не казват всичко

2010-02-24T22:45:00.011+02:00

33. отбелязване

в Лондон на Дефо се събуждам

през чумавата година

в отсрещния дом

гледан през кръста

на моя прозорец

и в далечината зад собствените разпятия

момичета тичат около маса

обърната е ваза с холандски лалета

зад прозореца вляво

жена оглежда лицето си в огледало

по-навътре пада се зад гърба й

някакъв вид де профундис

чернеещ крак изпод завивка

ръка на съпруг докосваща пода

открехната е вратата

през която надниква прислужница

и уличката оглежда

през пролуката се промъква котка

като котешко дращене е

когато някой изписва с въглен

кръст по дъските

и подкарва каруца

вид спасение е

сив конски хълбок знакът изтрива

2010-02-21T21:09:00.001+02:00

научно-популярен филм докато си под душа

с теб не сме се гмуркали

в езеро под леда

но чувството всеки път е същото -

плавник, който, ако застине в покой ...

тела без полови белези

пространство с микроскопична фауна

мехурчета кислород, които не срещат

повърхността

2010-02-14T11:50:00.002+02:00

Раждаме се и от гледки

сутрин: когато дланите са под главата

и лактите наподобяват делтапланер

в снежна буря

следобед: когато обло рамо се обрамчва

със презрамка

сякаш купол е на нова църква,

който вдигат със въже

привечер: когато зърната на гърдите

светят в здрачна стая

и на тази светлина чета

късно през ноща: когато ръката, раздвижена за милувка,

раздвижва и въздуха

и помитайки целия реквизит на поезията

очертава тяло

2010-02-14T10:35:00.002+02:00

СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА СТРАХА ОТ ТОВА ЧЕ

ЯДЕНЕТО НА СЛАДОЛЕДОВ ЩРУДЕЛ

В СЛУЧАЙНИ БЕНЗИНОСТАНЦИИ

УВЕЛИЧАВА БЕНКИТЕ ПО ОТКРИТИТЕ

ЧАСТИ НА КОЖАТА

и цинобърът по дърветата и в небето

отбелязва спадащата температура...

и под студената светлина вътре

бенките заприличват на къртичини

страх от лутането на сляпо!?

може би не трябваше

да се впускаме в пътуване

за което да говорим с пудра захар по устните

2010-01-25T20:33:00.011+02:00

Елегия за рожденния ти ден

вдругиден ставаш на 34, мое момиче.

възраст, достатъчна да огледа

живота през очите на класиката –

да запали над челото музейната лампа,

да прилепи пеперуда в стъклото...

най-лошото така и така е зад гърба ти -

от пустия остров си се измъкнала

името на Тезей е забравено

- и да се промъкне - като случайна рима ще е,

като ехо на себе си, което само не се разпознава -

шаренето с ръце в пустото ложе,

разбудените птици в гората,

ударите в гръдта, напразните викове

оттекват в друго съзнание

може би в моето?

Тезей, музей, вей, тлей

любовта ти ме превърна в старец

без да успея да те напусна

Неделен следобед е. Студен неделен следобед.

Вадите по стъклото замръзват, набъбват –

сякаш са жилки по крилата на ципокрилото.

Изживяното само ни затваря. Знаеш.

И отражение ни отказва.

Зъби на кит е, зад които чезне душата.

Ключалка, решетка, влажна стена,

Студен повей под прага,

Късче небе с връх от гондола

Знаци, с чието тълкуване

примирие никога няма да сключим.

Дали и при теб е неделя?

Пространството се смалява, но времето напротив –

разстила се, спира, забързва, връща се.

В лабиринт е, самото то лабиринт.

Сякаш е книга, приземила се в преспа.

Сякаш е книга, изхвръчала от чанта на

някой подлъзнал се по леда...

или салфетка под лакътя в червен ресторант,

платно на потъваща лодка

свиреп вятър, който наобикаля

несподелим е опитът на смъртта

и раздялата

затова, вярвам, ще понесеш думите...

по-леки от раницата ти, по-леки от облак,

не по-тежки от ръка на рамото,

положена за прегръдка или приятелско поощрение.

Не по-тежки от песен, припявана със забравени думи.

И ето така повтаря се гледката.

Прегръдката, коята разделя завинаги.

Безрадостността на тесните улици,

безкрайните свървания. Нищо не се открива

така пред очите както недостига на жалеене.

както изтеклото шепне на няколко гласа -

някои революции не извършваме

и все пак ни застигат –

не успях да видя себе си коленичил,

но ти на няколко пъти отдели главата от тялото ми.

И какво е сега това тяло – кълбо прежда, което към изхода

се извежда!? Не бях добър владетел.

Малко остава още – ще ме напусне всяка памет

и въображение за теб. Тази сцена ще

остане пред очите, погледнали към история,

към която не принадлежат.

Моята или твоята – не е едно и също.

Ръката, прилепена до стъклото на трамвая

преди това е докоснала устните ти

Ръка без възраст, смаляваща се.

Ръка с провесен на палеца етикет.

и ако аз съм в трамвая

из музея Тезей обикаля

2009-11-10T18:44:00.001+02:00

писмо

мотая се
пуша и пия кафе
преди да съм се измил

върху бялото перде
на прозореца
гигантска муха ме кара
да я погледна отново

ти знаеш как късогледите
когато искат да видят нещо
използват само едното си око

приближих левия профил
внимателно много внимателно

и тогава видях – това бяха
две скачени мухи -
едната проникнала в другата
съвършено неподвижни
невъзмутими
ни потръпване на крило
пипалата вкопчени в тъканта

три часа по-късно
те не бяха помръднали

пуших и ги гледах
едно тяло
една поза

аз не мога така

ти можеш ли
да се задоволиш само с проникването
без дразнене
и дълбаене

подразниха ме
духнах им дим
почуках им на стъклото

ще ги убия,
ще ги убия

аз не мога така

2009-11-10T18:12:00.001+02:00

обратният път

цялата нощ е пътувала
и умората и загърбената отдавна интимност
и полепналите чужди крайници
и миризми
насищат стаята –

освободените две закачалки
тракват върху дюшека като бивни на слон,
приклекнал, за да бъде възседнат –
всепоглъщащата мрачина и влажност на гардероба
зее като корем в който изгубена скъпоценност не е открита
пърпорещият цип на сака й и поомачканото бельо на дъното
говорят само едно видимото не е изкушение
видимото не е изкушение

после докато е под душа
всичко изтекло едновременно изплува -
шумът от вода, текла другаде,
мачканите от вятър тополи в мрака,
който няма свое местоположение или извор,
следователно е навсякъде, но не разпознава това всякъде
като нещо което мисли себе си за завзето
безмълвното ужасяване от близостта на една пейката
усамотението сред изгрева,
бавен, твърде бавен, оцветяващ неща,
достъпни за зрението и желанието
в безлюдно кафене –

сякаш светлината
започва да се разсейва наоколо от нашите все още
разговорливи пози –

в дясно краката на
заспалата сервитьорка

и това внимателно произнесено съобщение
до вратата
“ще сляза за кафе”
и си мислиш – тя си мисли че искаш да влезеш
и всичко да потръгне като в евтино порно
но нека надеждата не ме изоставя, нека ми носи
ведра с хладна вода за челото от камък издялано
“искаш ли двойно?”

потъващата клаустрофобичност в асансьора
с кафеви стени и снизходителният ритъм на фразата
“в банята ми има гола жена
в банята ми има жена и тя е гола
а каква да е една жена в чужда баня”
може би пияна но това е друго
забравил съм маркера

и в курсив –
флегматичността на поръчката
сякаш всички се досещат какво
все още може да се случи
с всички нас
по всяко време
докато сме тук

Годините ми всеки ден
ме учат на хладина и въздържаност.
Тялото ми избягва безнравствеността
и се страхува от нея.
Дойде неговият ред да поведе

внезапен интерес към промените в пейзажа навън
в тях са замесени хора, превърнати в камък,
найлон, желязо и кучета